Нима, когато се обърнеш към отминаващите светлини,
Ненужен писък в отчаяние ще те потърси?
Нима не е затихнала отмиващата жар и ще боли,
Когато спомените те обливат в пръски дързост?
Нима дарявала си своите сън и вяра, своя смисъл
На безразсъдни блянове за отминалото бъдеще?
Нима притихнала си в трепета, орисал
Биенето на сърцето ти и твоите сънища?
Нима си искала или живяла или търсила
Дори за миг промените, които те удавят?
Нима насън или наяве някак си обвързвала
Причините и следващатите ги прояви?
Нима си истинска, когато се загубваш
И луташ се сама, безкрайно зъзнеща?
Нима си питала посбръчканата си Съдба,
Къде и как ще те зарови тръпнеща?
Нима живяла си и дишала, рисувайки,
Когато погледите пак от теб са се отвръщали?
Нима си тръгвала, ту почвайки, ту спирайки,
Когато белезите в кръв са се превръщали?
Нима те има, нима душата във очите ти,
Е блясък за съдбовните ти осъдители?
Нима отразени са в предела на сълзите ти
Жестоките сърца на твоите сломители?
0 comments:
Post a Comment